Малко тъжна разходка в НВИМ Print
Written by Owner   
Sunday, 06 May 2012 22:36
There are no translations available.

 

По повод Гергьовден днес в НВИМ беше Ден на отворените врати. Хубав ден и хубав повод да разгледаме музея и неговата сбирка. На излизане обаче остава горчивина.

 

 

 

В началото на деветдесетте, когато Националният военно-исторически музей беше още на бул.”Скобелев”, така се случваше, че често минавах покрай него. През порутената ограда се виждаха потъналите в бурени, кал и боклуци експонати – образци на оръжия и военна техника, били на въоръжение в Българската армия. Изкорубени, ръждясали, разпадащи се. Времената бяха трудни за всички и някак си по подразбиране приемахме, че не ни е до разни там архаични танкове и оръдия.

Спомням се времето, когато като деца ни водеха в този музей. Скромната сграда беше поддържана. Доста от експонатите на двора бяха под навеси, автомобилите бяха вдигнати на стойки. Макар и не толкова лъскав, тогава музеят правеше впечатление на едно поддържано място.

После музеят го преместиха. Възстановената и ремонтирана сграда на ул. “Черковна” и обширната открита площ действително са далеч по-подходящи за съхраняването на експонатите, а в резултат на т.нар. реформа на армията и сваляне от въоръжение на редица образци оръжие, колекцията на музея видимо се обогати.

Защо ли?

Няма как човек, който е запазил поне малко национално достойнство в себе си, да не бъде възмутен от това, което се случва, или по-точно това, което не се случва с тези експонати. Като изключим новопостъпилите машини и оръжия, част от които поддържани в бойна готовност до последно, всички онези, докарани от старият музей, продължават да бъдат във все същото окаяно състояние. Никаква грижа! Никаква възстановка! Поне идея да имаше, намек за съхранение, за предотвратяване на по-нататъшният им разпад! Нищо! Едно голямо нищо! Вече години наред, потънали в земята, гниещи железа, били някога гордост на държавата и символ на оцеляването и, сега бавно изчезват. Машините, с които са се сражавали и загивали нашите предци, сега са безпомощни и жалки, изправени пред безхаберието и непукизма на съвремието ни. Тези машини сега са предадени, макар че чрез тях държава ни е оцеляла и малко или много съхранила от богатствата си, заради преразпределението на които маса народ се изпоизтрепа през последните двадесетина години.

Това място би трябвало да поражда гордост и увереност в нас самите, но при вида на тези експонати единственото усещане е за безпътица и обреченост.

И ако хората, които работят в този музей и като такива имащи задължението (за призвание изобщо не ми се говори) да опазват музейните експонати, свидетели на историята ни, да опазват българските бойни знамена и националната памет, могат да си позволят такова нехайство и разсипия, такова безотговорно бездействие, и ако “новите” властимащи и “националноотговорния капитал” могат лицемерно да демонстрират циничното си безочие и гавра с историята и паметта на хората, чиято храброст и смърт им е дала възможността днес да са на власт, и ако всички ние минаваме и подминаваме безучастно все по-безформените купчини метал, свидетели на нашата история, значи наистина като народ сме загубили всякакъв инстинкт за оцеляване.

Защото без миналото си, нямаме никакво бъдеще.

Фиг.1. Част от колекцията. На преден план лек автомобил, вероятно “Хорх” (“Horch”). Зад него лек верижен артилерийски влекач Я-12 и колесен артилерийски влекач “Бреда”. Или поне това, което е останало от тях. В дъното пълноприводен офицерски автомобил, чийто вид не успявам да установя засега.

 

Фиг.2. Част от колекцията. От ляво на дясно трактор “Урсус”, колесни артилерийски влекачи “Фаун” и “Бреда”.

 

Фиг.3. Колесен артилерийски влекач “Бреда” - детайл. В конструкциите на много от машините от онова време има технически решения, които изглеждат странни или необичайни от съвременна гледна точка. Пример за това е и този влекач. Всяко от неговите бандажни колела има самостоятелно задвижване с отделен карданов вал.

 


 

 

Фиг.4. Част от колекцията. От ляво на дясно влекач “Фиат”, бензиновоз “УралЗИС” и автобус “Опел Блиц”. Липсва някаква логична подредба на експонатите, напр. по години на постъпване на въоръжение.

 

Фиг.5. Този “УралЗИС” е само един от зарязаните и разпадащи се автомобили в колекцията на музея.

 

Фиг.6. Интериорът на автобуса. Без коментар.

 

Фиг.8. Реактивна система за залпов огън на шаси ЗИЛ-157. Експонатът е в такова състояние, че се е наложило посетителите изрично да бъдат предупреждавани, за да не пострада някой. Всъщност достъпът на посетителите до експонатите е съвсем свободен и вероятно е въпрос на време някой да пострада из изгнилите железа.

 


Фиг.9. Останките на автомобил, чийто вид не успявам да установя ...

 

Фиг.10.… но на оцелялата му резервна гума още личи надпис Made in Bulgaria.

 

Фиг.11.Останките на съветски ГАЗ-67, вероятно по-късна серия.

 

Фиг.12. ЗИС-5В. Преди време този камион бе при другите, навън в калта. След като група ентусиасти се зае с него, разпадът му засега е спрян. Възстановката обаче е неубедителна. Липсва напречната тръба в предният край на рамата. Стойките на фаровете бяха от огънати метални шини, които бяха заменени, неизвестно защо, от излетите стойки от друг експонат – УралЗИС.

 

Фиг.13. ЗИС-5В. Нямам никаква представа що за камуфлаж и надписи са това. В коя част е служил този камион и дали тези надписи и символи са щатни за армията тогава??.Или е някакво лаишко престараване?

 


 

Фиг.14. БМ-13-48 на шаси ЗИС-150. Това е по-късен вариант на знаменитата “Катюша” на следвоенно шаси. Състоянието на експоната няма нужда от коментар.

 

Фиг.15. Кабината на този камион е дървена. През Втората световна война част от германските камиони са доставяни само като шасита, а кабините и каросериите са произвеждани на място в България. Не ясно дали този камион е с “българска” кабина, или това е някаква друга импровизация.

 

Фиг.16. Камион “Мерцедес-Бенц” L-2000.

 

Фиг.17. Колесен артилерийски влекач “Павезе” (“Pavesi”). Тази довоенна машина е уникална за времето си и може да е гордост за всеки музей. Чупещата се рама, бандажните колела с голям диаметър и мощните грунтозацепи на тях и придават малко екстравагантен вид. Този влекач е бил доста разпространен и за времето си е смятан за един от добрите образци такава техника.

 


 

Фиг.18. Част от колекцията. Вляво полугъсеничен артилерийски влекач, вероятно Sdkfz8. Вдясно пълноприводен ГАЗ-51, по-популярен в България като “Молотовка”. Такива камиони има все още в движение, някои бяха съхранявани като мобилизационен резерв чак до края на 80-те, ето защо състоянието на този експонат не може да бъде оправдано с нищо.

 

Фиг.19. Задният мост на молотовката липсва. Рамата лежи направо на земята. Дървеният фургон е изгнил, потрошен и изкорубен. От техниката вътре не е останало почти нищо.

 

Фиг.20. Още един поглед към останките на този влекач. Той е оцелял по време на Втората световна война, както и през бурните следвоенни години, когато се зайклемява всичко “фашистко”, но надали ще надвие съвременното безхаберие.

 

Фиг.21. Вече години, откакто е преместен тук, а по този експонат не е провеждана каквато и да било реставрация. Така, както си гниеше в стария музей, така си гние и тук.

 


 

Фиг.22. Част от колекцията. Стволове и лафети на оръдия са захвърлени на земята. Дървените части като правило липсват, а наличните са изгнили.

 

Фиг.23. Част от колекцията. На преден план 76.2 мм оръдие Pak 39(r), зад него 76.2 мм ЗИС-3. На информационната табела оръдието Pak 39 (r) е означено като УСВ. За година на приемане на въоръжение е посочена 1942. Естествено няма как Съветският съюз да продава оръжие на страна, с която е във война. Всъщност това са трофейни съветски УСВ, на които германците правят някои промени. Тъй като не разполагат с боеприпаси за тях, те ги приспособяват за стрелба с френски унитарни патрони със същия калибър, произвеждани в окупирана Франция. Добавена е дулна спирачка, което намалява силата на отката и каквато липсва на оригиналните УСВ. Пневматичните гуми са заменени с твърди бандажни колела, което намалява подскачането на оръдието след изстрел, но и скоростта на транспортиране на оръдието. В този му вид то е прието на въоръжение в немската армия като Pak39(r). В България то попада вместо заявените 75 мм немски оръдия. Всичко това за съжаление липсва в информационните табели, а днес, за разлика от оригиналните УСВ, оръдията от тази модификация са крайно редки и не са много местата, където могат да се видят.

 

Фиг.24. 23 мм зенитно оръдие ЗСУ-23. Цевите са изкривени, тегличът е подпрян на камък. Такива оръдия все още са на въоръжение в БА и щетите лесно могат да бъдат поправени, стига да има воля и желание за това.

 

Фиг.25. 37? мм зенитно оръдие. Оръдието е подпряно на почупени тротоарни плочки, гумите са спуснали и опитът на нанасяне на “параден” камуфлаж с бял кръг върху тях е неуспешен. Създава се усещане по-скоро за набързо претупана работа и гротескност, отколкото за отговорна грижа за експонатите.

 

Фиг.26. Тежко зенитно оръдие. Липсват капаци и детайли, някои детайли са изкривени. На десния борд има надпис с електрожен “Под. 26700 Ветово”.

 


 

Фиг.27. Лек танк “Хочкис” (“Hotchkiss”). И той, както и танкът “Шкода” зад него, е без въоръжение. Веригата е грубо заварена, като липсващите звена са заменени с бетонно желязо. Новата боя на двата танка не може да скрие липсата на реставрация, но поне спира ръждата.

 

Фиг.28. Методът с бетонното желязо явно се прилага широко. Вместо да се търсят звена за веригите, по-лесно е така. Все пак при това СУ-76 звената не са заварени.

 

Фиг.29. Среден артилерийски влекач АТС. Някои от експонатите в музея идваха тук на собствен ход. Този влекач здраво е затънал в земята. Липсват фундамент или носещи стойки. Каросерията е разбита и изгнила, боята олющена и избеляла.

 


 

 

Фиг.30. Част от зенитно-ракетния комплекс “Двина”. Фургоните са надлежно повдигнати и подпряни на масивни дървени опори. Подпори са направени и на ракетните комплекси, някои от бронетранспортьорите и БРДМ. Значи все пак може. Защо тогава едни от най-интересните експонати в музея са зарязани така?

 

Фиг.31. МиГ-21. Самолетът е слязъл от постамента и носовата стойка на колесника се крепи на магия на ръба на бетонната плоча. Гумите, естествено, са спаднали. Подпори липсват.

 

Фиг.32. Вертолет Ми-17. Соплото на двигателя е хлътнало. Вертолетът на практика лежи върху джантите на колесника.

 

Фиг.33. По време на Деня на отворените врати някои от експонатите бяха достъпни за посетителите. Тълпи възторжено-ентусиазирани хлапета и още по-ентусиазирани татковци бързаха да пипнат където трябва и където не трябва. Не видях да има представител на музея, който да обуздава и контролира ситуацията, както и да предпазва експонатите от този ентусиазъм.

 

Фиг.34. Безспорно прекият достъп на посетителите до тази техника и експонатите е важен начин да се възбуди интереса на хората към военното дело и българската история. Друг е въпросът дали този достъп трябва да е така безконтролен. Липсваха информационни табели или представители на музея, които да дават информация и разяснения за експонатите. Тези невероятни машини бяха сведени до прости предмети, средство за забавление на деца и възрастни. Мястото на тези оръжия и машини в българската история, историята на самите експонати, историята на хората около тези машини, всичко това остана някъде встрани.

Last Updated on Monday, 07 May 2012 10:31